История

  Малобройната българска етнографска група на капанците обитава двадесетина населени места на Разградска, Търговищка и Русенска области, групирани по крайбрежията на реките Бели, Малки и Черни Лом. През тридесетте години на 19-ти век от жители на старите капански центрове са основани няколко села в Силистренско. Относно етногенезиса им науката мълчи, като едва през 17-то столетие наименованието „капанци” е засвидетелствано в турски регистри /първото известно писмено сведение е от 1640 г. в данъчен регистър за с. Равно, в който е включен пришълецът Стоян Капанец/, но повечето, познати ни днес техни селища са упоменати още в първите, изготвени непосредствено след нашествието, османски документи, т.е. капанската общност доказано е заемала същата територия около Ломовете по време на българското царство. Тук искам да направя една корекция на често повтаряна грешка. Садина се намира в Поломието, а не в Делиормана /Лудогорието/.Смисълът на самоназванието „капанци” е забравен през вековете и никакъв конкретен спомен не е съхранен в народната памет, което може да се обясни само с далечен старовремски произход. Познати са многообразни опити за тълкувание – от древното племе „Капан” /капанци/, от думата капан – капанците, водени от Крум, направили капан на Никифор Геник или самите те, защитавайки старата вяра, били окапанени от Борис Михаил, от титлите жупан, капакаган, капкан, от друго название на куманите – кипчаци /капчаци – капанци/, от капищата, в които свещенодействали, даже и от капата, която носели или от турската дума „kapanik” означаваща затворен, преносно – неприветлив, с която нашествениците напълно основателно нарекли завареното население. Задоволително обяснение дава преданието, разказващо как прозвището е произлязло от капките-сълзи, избродирани по дрехите, още повече, че женската риза е наречена „капанка”, а капанците и съседното им старо добруджанско население – гребенците, също получили наименованието си от елемент на носията, наричат метода на шиенето „капане”. Но е приемлив и контрааргументът, че етнографската група е обособена много преди въвеждането на специфичното „шити” и е по-логично характерната дреха да е обозначавана с името на общността, а не обратното. Сред самите капанци се разпространяват разностранни версии не само за названието, но и за потеклото им, имащи повече митологичен характер – започвайки от легендата, че то идва от тракийското племе кробизи, обитавало долините на Ломовете и се премине през готски, келтски, алански, скитски, аварски, печенежки, кумански и славянски хипотези, за да се стигне до най-тиражираната – за пряката и чиста наследствена връзка с Аспаруховите оногундури. Едно от нашумелите тълкувания на капанската генеалогия свързва наименованието „капанци” със самоназванието на кушаните – племенна група, явяваща се компонент от многоликия етнически състав на Кубратовото държавно обединение, част от която се е заселила в Дунавска България заедно с други сродни племена, водени от Аспарух, под общото име българи. Кушаните са били с високоразвита степен на държавност още преди новата ера. Оттогава в древна Бактрия, сочена за българска прародина, са останали техни монети. Надписите им, от които ясно се чете „KOPPANOY”, превеждано като „капанско” /на капанците/, разкриват собственото местно название „копани”, „капани”, „купани” на народа, наричан от съседите си „кушани”. Други тези са подчинени на предположението, че предци на капанците отново са племена от българската група, но те са пристигнали в Мизия много по-рано или доста по-късно от дружините на Аспарух. Едната версия е, че с преминали Дунав и са останали в Поломието стотици години преди тях, още при походите на вождове на кутригури и утигури като Заберган и Сандилх. В продължение на десетки години по време на т.н. византийско „господство” Поломието и територията, разположена източно от него, остават неподчинени на централната власт. В хаоса на безвластието българите се омесват с преминаващите през Дунав сродни и не съвсем близки по произход племена, които постепенно придобиват убеждения, възгледи и чувства за българска принадлежност.В резултат на войните, опустошенията и заселванията в Североизточна България на части от „конни” народи – печенеги /печенези/, кумани, узи българският елемент се слива с тях. 

 След рухването на Първото българско царство са създадени нетрайни печенежки държавни образувания по нашитe земи, последвани от няколкото последователни кумански набези в Подунавието, усядането и интегрирането на тези групи в заварената българска народностна среда. Може би е случайно съвпадение или - не, че едно от печенежките „колена”, привличащо интереса на съвременните учени, носи името „Капан”, а дали е само съвпадение със самонаименованието на древните кушани или нова тяхна миграционна вълна се е отправила от прародината на запад и имат ли нещо общо със съвременните капанци, можем само да гадаем. Напоследък се лансира упорито тезата за куманския произход на капанците, според която пришълците-кумани се смесили с част от местните българи, а наименованието им от „куманци” преминало в „капанци” и се отива до фантастични крайности, че повечето от владетелите на Второто българско царство били капанци. Самобитността на обичаите, традициите и особено изумителната, несрещана другаде в България, капанска черно-червена шевица вече столетие озадачават етнографите. Ако се тръгне от името на специфичния бод, който се използва при изработването на мъжката риза и на основната женска дреха „капанка”, известен като „куманец”, „куманче” или „куманско шити”, а също и „куманцко капане”, може да се стигне до неопровержимия извод, че в капанския живот задължително има куманска намеса – най-малко културно или битово влияние, възможна е някаква степен на асимилиране, т.е. претопяване в заварената капанска среда на част от считаните за много красиви руси, светлооки, европеидни пришълци, но не и куманско начало – шевът се е появил допълнително, много след обособяването на капанците и заселването им по нашите места, иначе нямаше да бъде специално запомнен като „кумански”, т.е. чужд. През последните десетилетия, поради прилика в шевиците на носиите упорито се налага схващане за най-пряко родство между капанци и чуваши – все още недоказано изтъквани като непосредствени първобългарски потомци, спорно отъждествявани с близкото до българите племе савири и имащи повече от стабилна куманска наследствена връзка. Само преди няколко години, в унисон с последните теории за произхода на българите, се установява нова аналогия, вече с облеклото на друг, коренно различен от чувашите народ – подобие между бродериите по женските афганистански одежди и „капанките”. Ако се върви само по тази пътека, би могло по дрехите, според конюктурата, да се открие основание за идентичност между капанците и всеки народ, при желание и с американските индианци или, на база задължителната като аксесоар от капанската мода „камилчена китка”, може би с бедуини или други племена от пустинята Сахара, отглеждащи камили. Вижда се колко ненадеждно е да се търси обединяваща основа единствено по съответствия във везбата, украшенията и кройката. Капанците съществуват като общност, считана от другите и самовъзприемаща се като българска, с майчин български език, българско народностно самосъзнание и православна вяра, отпреди досега им с куманите и установените сходства между чувашките и капанските /изработвани с помощта на привнесеното отвън „куманско шити”/ шевици могат да бъдат признак за куманско дизайнерско влияние върху двете етнографски групи, евентуално за допълнително създадена кръвна връзка по куманска линия, но не и убедително доказателство за общото им първоначално потекло, така както паралелите с украсата в облеклото на афганистанците, настанили се в приеманите за прародина на българите места след българското преселение, не са достатъчно сериозен довод за етническа близост и прибързани заключения. Обединяващото, свързващо всички споменати хипотези е, че те задължително са замесени с българска мая, т.е. нито една от тях не се опитва да отрече или подложи на някакво съмнение българския корен в родословието на капанците, които с чувство на превъзходство винаги са се самоидентифицирали като най-истинските от всички българи. Всяка версия, даже съвсем нереалистичната и неподплатена с факти, има своите масови безрезервни привърженици, подкрепящи я с необоримо твърдоглаво капанско упорство и трогателна всеотдайна доверчивост, породени от мечтанието, миналото непременно да съответства на нечии съвременни представи. Липсата на сериозни доказателства е достатъчно основателна причина за критично отношение към което и да било поверие, повечето от които новоизмислени - плод на съвремено творчество от последните 40-50 години. Лансираните напоследък чистокръвни арийски теории, отнасящи се до капанското произхождение, не биха могли да се приемат дори условно като меродавни за земя, превърнала се в многовековно кръстовище на племена и народи, формиращата роля на някои от които в никакъв случай не може да бъде пренебрегната, но без никакво съмнение във вените на капанците, тече преди всичко българска кръв, основополагащият им ген е български и едва ли има друга етнографска група с по-пламенна любов към Отечеството от тях, а в Садина туптят най-чистите и родолюбиви български сърца. Човешкият живот на територията на селото се е зародил още през каменната ера. Четири праисторически, няколко антични селища, тракийски светилища, антични некрополи, плоски селищни и над петнадесет надгробни могили, шест крепости – Голяма, Малка, Голяма бяла, Полянова, Доброселска, Орлес и укрепено селище от Късната античност и Средновековието, средновековен некропол свидетелстват за богато историческо минало. Обектите, включени в регистъра на паметниците на културата са десетки. Сред многобройните находки от древността, открити в садинските околности, се открояват уникалната, може би най-стара в световната история статуетка от месинг, наречена „Мадоната от Садина”, два оригинални барелефа, които под наименованието „Артемида от Садина” са между най-известните образци на тракийското изкуство, задължително присъстващи в учебниците по тракология, множество плочи с „Тракийския конник”, най-старият известен в историята компас, статуетки, бронзови предмети, няколко хиляди монети от древността - намерени в множество съкровища, артефакти от неолита и енеолита. Според публикуваната от учителя Анко Дечев през 1928 г. „Легенда за Садина”, разказана му четиридесет години по-рано от столетна жителка на селото, то е било създадено от жителите на сега несъществуващите Добрево село и Поляново село, напуснали ги, бягайки от чумна зараза: „Сегашното село Садина тогава е било ливада, собственост на овчаря Садо, местността се казвала Садови кошари /Садови даями или Садови ливади/. През чумавото време измират по-голяма част от жителите на първите две села, но останалите живи се разбягали по горите, след което не се завръщат обратно по селата, а се заселват в Садовата ливада. И така за сметка на първите две села се е образувало сегашното село Садина, което име носи от името на собственика на ливадата Садо.” На фона на новооткрити., щастливо попаднали ми през лятото на 2011 г. след продължително и безплодно ровичкане из различни издания на турската Главна дирекция на османските архиви, достоверни исторически данни, версията от преданието за чумна епидемия, подтикнала обединението на две поразени от нея села в сегашното, звучи съвсем убедително. В началните столетия на османското иго Садина е административно подчинена на средновековния български град Червен и е част от т.н. каза „Чернови”, а от средата на 16-то столетие - в новосъздадената каза Хезарград. Допреди месеци се знаеше, че най-старият документ, съдържащ информация за Садина, е джелепкешанският регистър от края на 1573 г. с включените в списъка едри садински овцевъди Чернико Русе, Опре Иван и Райко – зет на Николчо. Наскоро оповестен в Турция данъчен регистър, изготвен преди 1530 г. /през 1524 г.?/ от администрацията на султан Сюлейман І Кануни /1520-1566/ отбелязва селото Йенидже от каза Чернови. Терминът Йенидже тук е използван за обозначаване на почти ново селище, застроено на ново място. До септември 2011 г. никой в България не беше обърнал внимание на още два непубликувани досега, автентични османски текста, оказали се най-отдавнашните, споменаващи името Садина. Единият представлява част от стр. 7 на недатиран, но отправен по признаци към 1541 г. подробен /муфассал/ дефтер и гласи: „Karye-i Yeñice nam-ı diger Vil nam-ı diger Raklum nam-ı diger Sadine", което ще рече „Почти ново село /Йенидже/, с друго име Въбел, с друго име Раклум, с друго име Садине”. Другият, който е поместен на стр. 202 от съставен също при управлението на султан Сюлейман І, не по-късен от 1555 г. муфассал регистър, е със сходно съдържание: „Karye-i Yeñice nam-ı diger Sadine, Raklum dahi dirler", значещо в превод „Почти ново село /Йенидже/, с друго име Садине, а още /същото е/ Раклум”. Названието Раклум, използвано в двата независими един от друг писмени паметника, не е случайно. То присъства в по-стари османски източници и горепосочената информация безспорно доказва, че Садина е не просто наследник, а самото древно българско селище Раклум. На лист 29 /а/ от съхранявания в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” опис на Никополски санджак, попълнен през 1483-1485 г., дословно е записано: „Тимар на Хасан, син на Махмуд. Владее го и участва във военните походи съгласно берат на Мухаммад паша. Село Въбел, спадащо към Крапич, сега жителите му обитават място, наречено Раклум: ханета /домакинства/ – 26, неженени – 5, вдовици – 2, приход - 2797, първоначално – 2520, увеличение – 277.” Подобно е известието от лист 18/б/ на най-отдалеченото във времето османско свидетелство, отнасящо се до нашите земи – тимарски регистър от 1479 г., пазен в същото хранилище, само че тогава предците на днешните садинчани са били малко повече: „Тимар на Ахмед, син на Али. Владее го и участва във военните походи. Село Вънбел /жителите му/ живеят в село на име Раклуна: домакинства – 29, вдовици – 1, приход - 2520, първоначално – 1920, увеличение – 600, испенч /поземлен данък/ – 731, останалите /данъци/ - 2040 /акчета/. Военно задължен: лично, бюрюме, с 1 прислужник.” Документите съобщават, че в началните години на 16-ти век Садина е "царско село", спадащо към хасовете на султан Селим І Явуз. По-късно част от селото е вакъф към джамията и имарета на султан Мурад ІІ в Одрин, а от самото си заселване „първоначално е с напълно дервентджийски статус на християните”, вероятно още от времето на древния Раклум и българското царство, което обяснява съхранените и до днес, присъщи на садинските жители, непримиримост, непреклонност, високо самочувствие, будно патриотично съзнание и пословичен войнствен родолюбив дух. Очевидно привилегията не е останала за продължителен период и може би е отнета в началото на 17-то столетие, като последица на бунтовете от 1594-1598 г. В потвърждение идва сривът от 79 садински православни къщи и 53 неженени данъкоплатци през 1555 г. на 54 „невернишки” домакинства в 1622 г., вероятно обусловен от емиграцията във Влашко, вследствие на размирията и основаването на Садина до Букурещ. С разделянето на каза Чернови на по-малки териториални единици, от средата на 16-ти век селището става част от нахия Кара Лом, на която е административен център за продължителен период и административно се подчинява на новообразуваната каза Хезарград, отново в санджак Никболу. От първата половина на 17-ти век казата временно е придадена към вилает Провадия от лива Силистра. След кратко завръщане в Никополска област преминава към Русенски санджак, който от 1812 г. е в Силистренски еялет. През 1863-1865 г. Разград е повишен за кратко в център на санджак, пак към Силистра, Садина става средищно селище на новопровъзгласената каза Кара Лом, а подир създаването през 1864 г. на еталонната Дунавска област /Туна вилает/ със столица Русе, селото отново е в каза Хезарград към Русенски санджак. В Разградска каза Садина престоява до Освобождението, а след него е присъединена към новосъздадения окръг Разград. Регистър за поголовния данък /джизие/ от 16.04.1622 г. на облаганите немюсюлмански домакинства в Разградско съобщава за 54 ханета, останали в селото след метежните години. Количеството им отново бързо се увеличава и в обобщен списък от 06.07.1630 г. са включени 64 къщи, а в иджимал дефтер от 15.03.1635 г. са вписани 68 ханета, които през 1639 г. са достигнали цифрата 69, т.е. в Садина живеят няколкостотин българи и то се откроява като едно от големите поселения. През следващите девет години се забелязва рязък спад на броя на садинските жители наполовина и в кратък регистър на каза Хезарград, отнасяща се до вилает Провадия през 1648 г., са описани 34 християнски къщи. Не е известно дали помюсюлманчванията са в пълен ход или населението намалява поради епидемии и изселвания, но в списък от 27.10.1670 г. Садина вече е само с 26 християнски домакинства, а в края на годината се достига до най-малкия им брой в историята – 23. Садинчани вземат участие в броженията на българите от Разградска каза в началото на 19-ти век, в резултат на което част от жителите й, сред които лидерите Димитър Василев /Васильоулу/ и Стоян Петров Мочев, са принудени да я напуснат. Някои преминават във Влашко, Молдова и Бесарабия, други се преселват в Добруджа и Русенско. Няколко са селата, основани от садинските бежанци, в много повече има заселници, а в Болград до средата на 19-ти век е съществувала цяла садинска махала, наречена Карамочева. Садински мъже, начело със Стоян Карамочев, съратник на капитан Георги Мамарчев, се включват в подготовяната от Капитана и Велчо Атанасов завера. Представители на селото, между които и двамата синове на стария непокорник Димитър Васильоулу, преселил се в Разград като търговец, а оттам в Езерче - хаджи Иван и Тодор, са делегати в тайното революционно събрание на селата Осенец, Дряновец, Езерче, Цар Калоян, Сеново и Садина, свикано през 1875 г. от Бачо Киро Петров, на което е взето решение за подготовка на въстание. Последният пламък на Априлското въстание загасва в близост до Садина.Нейните жители дядо Неделчо и Христо Иванов стават ятаци на четата на Анастас Стоянов Куртев, обезсмъртил се в българската история с името Таню войвода. Садина ражда хайдути и революционери, воювали, а някои и умирали за бащин край - хайдут Димитър Гайдаров, паднал в бой с поробителя за чест, вяра и народност, Кара Димитър войвода - водил чета със садински бунтовници през Кримската война, Коджа Руси Жеков /участник във вълненията по време на същата война, принуден да напусне бащиния дом и да се засели в Табан - Сандрово, Русенско, основател на първия български род в това село/, Джура Неделчев Топалов /садински старей, убит през Освободителната война/, Илия Среданов /мухтар на Садина, загинал в Освободителната война/ , Йовко Христов /осъществявал връзката и кореспонденцията с Централния революционен комитет във Влашко/, Христо Иванов /организатор на подготовката на въстанието през 1875 г., ятак на четата на Таню войвода/, дядо Неделчо - ятак на Таню войвода, Пантелей Хаджидимитров Хаджирайков /посрещал в къщата си Панайот Хитов, Тома Кърджиев и др. революционери/. Опълченците Ради Митев и Киро Стоянов воюват под командата на генерал Столетов, а Христо Христов Стоянов /Ходов/ и Добри Тодоров са разузнавачи и водачи на руските войски. Садинските потомци - войводите Димитър Карамочев и Стоян Карамочев загиват по време на Илинденското въстание в сражения за свободата на поробения брат в Македония. Петър Карамочев е секретар на Добруджанската революционна организация след румънската окупация на Добруджа, а Тончо Гълчавов е ръководител на младежката ДРО и загива за идеите си. Върху костите на садинските синове, паднали в бой за българския род през вековете, се гради свободата на тази почти обезбългарена земя. Пролятата садинска кръв дава право на българите от района за сомочувствие, че и тук са дадени жертви за свободата на Отечеството. Независимо от сериозните демографски поражения след метежи, епидемии, изостряния на междуетнически и религиозни противоречия, миграционни процеси, изгнания, Садина осъществява непрекъсната приемственост на населението си от средновековния Въбел до днес. Самотен представител на нахията е в няколко последователни бунта срещу поробителя, подир които основава и заселва нови селища в Бесарабия, Влашко, Молдова и Добруджа, но въпреки последвалите от тях временени спадове, единствена от района никога в цялата си история не е оставала без българи.Те намаляват по време на бунтуванията, но и тогава, както винаги в периодите, когато в селото са живели мюсюлмани, християните са повече на брой от тях. Това превъзходство им дава самочувствие да открият първи от бъдещата околия училище. Началото на образователната дейност е отпреди 1820 г. Запазено е името на учителя Кара Димитър, „даскалувал” в Садина след 1835 г. и на свещеник Атанас Димитров, прихождал от Разград около 1830 год., на учителите-възрожденци от средата на столетието Станю Ангелов /останал в спомените като първият възрожденски свещеник, роден в Садина/, Стефан Пенев Стефанов /след 1869 г. свещеник/, Мицо Дацев, Иван Цонев Топаленев, Петър Минчев и Иван Ценов, бъдещият академик Димитър Петров Моллов от Беброво, Ганчо Попов от Казъл Мурад /Благоево/, Димитър Николов Димитров от Асеново /от 1873 г. свещеник/. Помнят се Димитър и Васил Василеви - първи известни садински търговци, развивали занаятчийство и търговия още през двадесетте години на 19-ти век в Разград, Дюгенджи Атанас Жеков - първи вършил търговска дейност зад граница, Стоян Христов Стоянов Ходов - първи садински търговец в Русе, Коджа Тодор Мочев, водил търговски кервани из Османската империя, фамилията Джамбазови, Димитър Цонев Базиргянов, чието занятие в средата на 19-ти век е било търговия, доставка и превоз на стоки от и за различни градове на Балканския полуостров, Недю Папищашев - търгувал в Лудогорието, Петър Стоянов Карамочев - в Добруджа. За отколешно практикуване на редица занаяти свидетелстват не само документи и спомени, но и фамилните имена на множество садински родове - Мутафови, Арабаджиеви, Ковачеви, Терзиеви, Белберови, Гайдарови, Шиварови, Калпакчиеви, Кеманджиеви, Чобанови, Дюлгерови, Даулджиеви, Кожухарови, Пидеджиеви, Бояджиеви, Налбантови, Авджиеви, Пазвантови, Бакърджиеви, Фучеджиеви, Хумбаджиеви, Бъчварови. От времето на Възраждането датират първите известни поклоннически пътувания на предприемчиви садинчани и появата на десетина хаджийски родове.Документирано е едновременното наличие отпреди 1846 г. на две училища и две стари църкви. През 1859–1860 г. се строи възрожденската църква „Успение Пресветия Богородици”, а през 1867-1868 г. и следващият храм - „Св. Троица”. Петима садински учители и свещеници от тези години са включени в енциклопедията на българските възрожденци – Димитър Моллов, Стефан Пенев, Димитър Димитров, Ганчо Попов, Иван Цонев /Топаленев/. По време на Освободителната руско-турска война садинските околности и самото село стават арена на ожесточени сражения. Първоначалният досег на руски войски със селото става на 08.07.1877 г., когато конни разезди достигат до покрайнините му, а първото освобождаване става безкръвно на 19.07.1877 г., когато генерал-майор Степан Леонов, настъпващ с отряда си по пътя от Даг Еникьой /Ново село - Люблен/, влиза в опразненото от турска войска село и ескадроните на подполковник Иван Бошняк от 2-ри дивизион на 8-ми Лубенски хусарски полк разставят постовете си по Чуката. На 20 юли пристигат още войски - 1-ви дивизион на хусарския полк, два ескадрона от 12-ти Стародубовски драгунски полк и 2 оръдия от 9-та Донска казашка батарея. В кръвопролитния бой на 31 юли, воден от атаманските казаци и лубенските хусари с настъпващи от Осенец турски войски, победата е заплатена с цената на шест загинали руси /щабс-ротмистър Павел Модестович Богданович, корнет Михаил Николаевич Барановский, унтерофицер Антон Замша, редовите Михаил Митяш, Андрей Колесниченко, Андрей Гранат, Андрей Березовский/, неизвестно колко българи, а селото е запалено от нахлулите в него, но бързо отблъснати черкези. По същото време с разузнавателни цели специално са изпратени от различни руски щабове в Садина Панайот Хитов, Петър Делиминков и Тома Кърджиев. На 18.08.1877 г. върху стотината атамански казаци в Садина се стоварва цялата мощ на дивизията на Неджиб паша. Генерал Леонов изпраща помощ и селото двукратно преминава от „ръце в ръце”. Силите са неравностойни. Втори казашки Атамански дивизион на подполковник Фролов, Трети Зарайски батальон на майор Завойски и артилерийският взвод от Девета Донска казашка батарея на сотник Жиров, под общото командване на полковник Назаров - командир на 140-ти Зарайски полк, се изтеглят от горящата Садина, отнасяйки няколко убити и множество ранени зарайски пехотинци и двама загинали /Пономарьов и Картушин/ и десетки ранени атамански казаци към позиците на отряда пред Карахасанкьой /Зараево/.Следват нови няколко сражения до януари 1878 г. с участието на ингушкия дивизион от Терско-планинския ирегулярен полк, други пехотни и казашки подразделения, в които загиват руски войници. Още през нощта на 12 януари, след кратко сражение, турските позиции пред Садина са опразнени. Настъпва дългоочакваното изстрадано освобождение. Като ден на изгрялата свобода е приет следващият 13 януари – петък, дата, по-скоро щастлива за садинското избавление, отколкото фатална, когато пак по пътя от Люблен, както през юли, без изстрел настъпват ротите от Първа пехотна дивизия и в 7 часа полковете безкръвно влизат в оплячкосаната и изпепелена Садина. След двувековен период на растеж на населението Садина посреща Освобождението с 2658 жители и е най-голямото селище в новосъздадения Разградски окръг след административния център. При първото преброяване на населението на Княжество България през 1880 г. е наречена в официалните държавни документи „градец”. В първите години на свободната българска държава изпълнява ролята на околийски център. В продължение на 30 години Садина е средище на самостоятелна в данъчно, медицинско, ветеринарно, мобилизационно отношение околия, отначало състояща се от 15 селища, впоследствие увеличени на 25. През 1928 г. садинското население, независимо от многобройните изселвания в страната и емиграция зад граница достига 4333 души, само православни българи. В края на 20-ти век е център на селищна система от девет селища. През цялата си доскорошна история е общинско средище. И след Освобождението садинчани остават бунтовни и непокорни: - 1893 г. и 1894 г. – протестни действия срещу своеволията на управляващите, бунт против опорочаването на извънредните избори на 13.02.1894 г., стрелба с убити и ранени, налагане на „екзекуция” - окупиране на селото от 1000 войници и полиция, изпратени от министър-председателя Стефан Стамболов; - 1899 г. и 1900 г. – протести срещу десятъка, бунт и репресии; - 1923 г. – година на три бунта с убити садински синове, много кръв и сълзи; Садинският войник заплаща най-високата цена във войните за национално обединение. 

Двеста и осем родени в Садина мъже падат по бойните поля в шест войни, от Освободителната до Втората световна – цифра, немислима за което и да е друго съседно селище. На братската могила при Сливница, в която са погребани садинските герои през 1885 г.Народният поет пише „Покойници”, на тях и другарите им посвещава стиховете, които всеки българин знае: „Българио, за тебе те умряха...” Те са първите войници от околията, а садинският капитан Цоню Велчев - първият офицер, загинали за Родината. Признателните садинчани са издигнали освен многобройните надгробни войнишки паметници в двата гробищни комплекса, мемориал на падналите за Отечеството в центъра на селото, паметник над братската могила на загиналите руски освободители и още четири паметника на заслужили за България герои. Садинската история не е само бунтове, въстания и войни. Садина е с първите училище и читалище в тази част на България, съществуващи непрекъснато до днес. В началото на 20-то столетие функционират три православни църкви /с новоизградената през 1898 г. „Възкресение Лазарово”/ и четири училища – прогимназия „Х. Ботйов” / една от трите селски в тогавашния голям Шуменски окръг, първата селска в сегашната Търговищка област/, началните „Отец Паисий” и „Кирил и Методий”, действащи от първата половина на 19-ти век и селскостопанско училище, създадено през 1910 г. Читалището не е спирало дейността си от 1889 г. Едновременно с него започва работа и самодейният театър. Садинският музей е петият селски музей в България, официално регистриран през 1934 г. Интелигенцията на много селища от Поломието и Лудогорието е със садински произход. Садина е сред първите села в България със свой периодичен печат, като изпреварва доста от градовете. Още в 1903 г. излиза печатният „политически независим седмичен вестник” „Садина”, през 1910 г. се появява ръчно разпространяваният в. „Кал”, последвани от списание „Християнска просвета”, седмичника "Садинска трибуна" и други вестници. В селото се раждат забележителни българи, играли важна роля в българската история. Първите задгранични студенти от Поповска околия, първите висшисти, първият поет, първият инженер, първите научни работници и професори, първият учен, регистрирал патент в Европа, първите офицери са садинчани. Със Садина е свързана съдбата на девет народни представители, между които и участници в три Велики народни събрания, шест академици, още десет професори, толкова доценти и много повече доктори на науките, стотици учители, десетки инженери, лекари, агрономи, архитекти, художници, поети, спортисти, авиатори, административни ръководители, мениджъри, дипломати, музиканти, над сто и седемдесет български офицери, генерали, изявени българи, творци във всички направления на живота у нас и зад граница. От Стоян Цонев в Садина