Капанско облекло

Женско облекло Риза Ризата към капанската женска носия (позната само с това название) е от определения в етнографската литература “туникообразен” тип. Отличителна особеност на тази риза е кройката, която се отразява и върху украсата и, а оттам и върху облика на целия костюм. Туникообразната риза пада права по тялото, а украсата и се състои от шевични ивици, обточващи пазвения отвор, ръбовете на полата и ръкавите. По-строга е и с кроиката и украсата си придава линеина очертаност на капанската носия. Капанската риза се състои от цял, неизкроен домашен плат, които, прегънат на две и преметнат през раменете, образува боевете “предницата” и “гърба”. В средата на прегъвката има угърли “отвор за главата” с дълбоко цепната пазва. Боевете са разширени от двете страни с “клинуве” – трапецовидни парчета, които започват от подмишниците и са скачени за ръкавите посредством квадратни снадки – “ълтици”. Ръкавите са широки и прави, съшити от платно и половина и с дължината си покриват китките на ръцете. Голямата им дължина се определя от специфичния капански начин за носене на ризата, при който след обличане ръкавите се закачат при лактите със специално тъкани за целта пъстри вълнени коланчета с кукички и се повдигат към раменете. По този начин ръкавите се изтеглят встрани и нагоре и ръбовете им стърчат при китките. С прекомерно голяма дължина се отличава и полата, която, пусната свободно, се влачи по земята. Затова ризата се носи стегата в кръста с конопена връв, от която се издърпва дълбока, падаща под корема пазва. Големият обем на ризата се подчертава и от дебелото и кораво домашно платно, от което е ушита. До края на 19 век то е пъртено, тъкано от повесма коноп. С разпространението на памука, което става около това време, капанки започват да тъкат мелезени платна с конопена основа и памучен вътък. От началото на 20 век те вече носят ризи, тъкани изцяло от памук. Женската капанска риза заема основно положение в носията и има определящо значение за нейния външен облик. Тя е дреха, която от раждането буквално не се сваля от гърба. С риза (понякога опасана само с престилка) жената работи на полето, кичи се в празник и я използва вместо нощница при спане. Ризата поставя акцент на груповата специфика в носията. Неслучайно едно от най-разпространените обяснения за произхода и съдържанието на името капанци, залегнало в съзнанието на местното население, се свързва с вида на шевицата по женската риза. Садинчани сочат капанската риза като един от основните разграничителни белези между капанската и другите носии. Тя се схваща от него като символ за груповата му принадлежност – “на тез дет носим риза капанска ни думат капанци”. Именно за това на тази шевица се отделя особено внимание. Тя се изпълнява в три основни бода – бодовито, сусмено и куманско, или куманци. По-ограничено приложение има т.нар. гърчен бод, при който конецът се навива около иглата и след нейното измъкване се получава бримка. Първите три бода се изпълняват с домашни копринени, ленени и вълнени конци (в по-ново време започва употребата и на памучните), докато гърченият бод се прави само с вълнени конци. Бодовитият е прав бод, който се шие зад игла и служи за очертаване контурите на орнаменталните фигури. Тези фигури се изпълняват плътно със сусмения бод, който се шие така, че след завършване на шевицата запълнената с конци опакова страна става лице. За пълнеж служи и куманският бод, който се шие на кръсчета и се прилага най-често при шевиците на огърлието и пазвата. Като по-специфични за осенчани се очертават сусменият и куманският бод, докато бодовитият и гърченият имат по-ограничено приложение. По художествен стил орнаментиката на капанските шевици се предържа главно към геометричните фигури, като само в определени мотиви позволява включването и на фигури от растителен или животински произход. С верижни геометрични композиции от ромбове, квадрати и други фигури са изпълнени шевичните ивици по огърлието и пазвата. Те оформят триъгълен завършък на пазвения отвор – грамотар, или грамтар, на който има пробита чиста сребърна пара и синьо мънисто, зашити с червен конец. Тяхното предназначение според осенчани е “да пазят от уруки”. Геометрични най-често са и шевичните мотиви около ръбовете, на ръкавите, които образуват широк орнаментален пояс. Най-типичен между тях е и най-стариния мотив, наречен черното капане, по който идва названието и на ризата капанка, а от там и нарицателното име капанци. Той представлява широк орнаментален бордюр, изпълнен плътно с черни вълнени конци, всред които светлеят бели, шахматно наредени клетки или капки. Ако се съди по названието, би могло да се предположи, че много от геометричните фигури представляват стилизирани предмети на бита. Такива най-вероятно са шевичните мотиви “урките”, “угрйпките”, “куките”, “въртелките”, “кратуиките”, “бърдуците” и пр. Растителните мотиви се развиват върху полетата на пазвата, на гърба, на ръкавите и клиновете на полата. В по-редки случаи, и то при ризи, шити в по-ново време, се срещат и мотивите трендафили, дренки, черешки, смокини, репички и други, разположени в ивиците над ръба на полата. Пояс от дребни стилизирани плетеници с цветя — трендафили и детелини — очертава дълбоката правоъгълна платка на гърба. Най-голямото си развитие растителният орнамент достига в мотива сусмите, третиран свободно, без ограничението, което поставя линеарната композиция. Той представлява разцъфнал клон с два или три цвята, разположени на различни равнища. Този мотив е сравнително едър и заема пространството от китките до над лактите върху ръкавите и значителна част от страничните клинове на полата. Растителни са и орнаментите бъзъре с вид на трилистно стръкче, което израства от ъглите на огърлието. Всички растителни мотиви, за изпълнението на които се подбират конци в най-свежи цветове, се срешат предимно по празничните ризи на младите жени. Самото им наличке върху ризата говори за нейния празничен характер. Най-старинни и с устойчиво място в шевицата са мотивите с животински изображения. Когато са включени в шевичната ивица над ръба на полата или ръкавите, те представляват редици от дребни стилизирани животински фигурки, наричани кривите или черните глави, кокошките, натварините куне, въсепиците, у лешчитата, смокувете, бубените глави, юрдечкините глави, жеръвите, пауните и др. Освен тях но ризата се срещат и две самостоятелни животински фигури, поставени поединично от двете страни над гърдите, симетрично на пазвения разрез, с който образуват кръстообразна пазва. Те представляват особен интерес за етнографската наука. Това са стилизирани фигури на петле, които се срещат в няколко варианта: трите светици петле, представено в профил и крачещо с разперена като на пауните трикрила опашка; булките петле, изобразено анфас с вдигнати за полет криле, и кръстоватото петле, дадено в момента на изхвръкване. Какъв е смисълът на тези фигури и какво означават техните три състояния, е трудно да се каже при сегашното състояние на информацията. От местното население научаваме, че момичетата не носят риза с петлета до настъпването на пубертета. Едва след него жените обличат такава риза и я носят непрекъснато до края на живота си. За дълбокия символичен смисъл на тези орнаменти говори и фактът, че и в по-късните ризи, когато те се трансформират в геометрични фигури (обикновено от вплетени ромбове), продължават пак да се наричат от осенчани петлета. Както в началните, така и в по-късните си изображения петлетата напомнят много монограми, извезани върху най-забележимите места по ризата. Особеното значение на тези орнаменти се потвърждава и от обстоятелството, че те се срещат задължително върху всички ризи на жените независимо от предназначението им — дали са празнични, или делнични. 

Пещемал Отзад, над стегнатата в кръста риза, се опасва пещемал. Той изпълнява ролята на задна престилка в женското облекло на капанците. Пещемалът е широка, съшита от два плата престилка, набрана като ветрило в ситни гънки. Той е дълъг до около прегъвките на коленете, а встрани не се застъпва от предната престилка. По този начин при вървенето се вижда част от полата на ризата. Пещемалът е направен от тънък, лито тъкан домашен плат, който се приготвя от силно пресукани вълнени конци — черни за основата и тъмносини, виненочервени или кафяви за вътъка. Получената тъкан е остра и задържа добре гънките. Украсата на пещемала е много пестелива и се състои от сноп бели и червени кенари, разположени непосредствено до ръба на полата. За неговото набиране се изисква голямо умение, работа, с която в миналото са се занимавали подготвени жени — правячки. На здрави конопени конци в горната му част се набирал ситно широк пояс, от който надолу се нагъвал предварително намокреният пещемал и се набождал на дъска, върху която се оставял да съхне на слънце. Готовият пещемал се навивал като тръба и се прибирал до обличането. Пещемалът се носел непрекъснато от жените във всички възрасти, като се свалял само преди лягане. При много горещо време на полето жените повдигали нагоре крилата му и ги подпъхвали на кръста в опасчето ‘тъканото коланче’. Само в редки случаи, когато работели сами, жените можели да свалят пещемала. За трайния навик на осенчани към него съдим и сега по възрастните жени, които вече носят фусти ‘набрани вълнени поли’, но под тях опасват отзад вълнена бяла престилка, наречена също. пещемал. 

Престилка Както при всички двупрестилчени носии, и в женския капански костюм отпред над ризата се опасва престилка. Нейна отличителна особеност тук е специфичната и художествена украса и голямото разнообразие от варианти на престилки с различна функция в бита. Престилките към женската капанска носия биват главно три вида — престилчи, бяла тирена ута и черна ута. В зависимост от възрастта и случая те могат да се носят поотделно или в комбинация от две или три заедно. Освен тях съществува и специална голяма вълнена бяла престилка, наречена лябна ута, която се препасва при месене на хляб. За домакинската си работа жените използват и още една двуплата престилка, т. нар. “къщна ута”, която е тъмна на цвят — черна, тъмносиня или кафява, претъкавана с бели кенарчета ‘жички’. Първите три вида престилки влизат задължително в местната носия и оформят нейната композиция, а последните две служат само за къщна работа. Трите престилки са еднакви по външен вид само в някои се забелязват известни различия в начина на тяхното опасванерили някакви локални нюанси в терминологията. По начало терминът престилка в капанските села се употребява тогава, когато тя е едноплата, права, тясна и дълга. Широката двуплата, набрана и по-къса престилка се нарича винаги ута. Престилчето е вълнено, лито тъкано, обикновено черно и по-рядко тъмновинено или кафяво. За празничната премяна то се тъче освен с черен вълнен и с червен копринен вътък. Ширината му е с размера на домашно тъкания плат. То е по-дълго от останалите две престилки. В долния край престилчето завършва с широк орнаментален бордюр, а страничните му ръбове са подчертани с гирлянди от дребни растителни фигурки. Орнаменталният пояс, наречен гердан, е изпълнен главно с растителни орнаменти, контурите на които са очертани предварително на стан, а след това са нашити с бели памучни конци. Според местното определение тези орнаменти приличат на сусмите по ризите. Орнаментиката се отличава с белите графични очертания на дребните като снежинки или по-едрите цветя, които контрастно се открояват върху черното поле. Само някои детайли са довършени с червени или зелени вълнени конци, с което дискретно е загатнато реалното пъстроцветие на растителния цвят. Запазва се въпреки това зрителното впечатление за контрастна бяла шевица върху черен фон. Това е характерният за капанската женска носия изпълнителски похват, широкото използуване на цветовия контраст, който допринася особено много за изграждането на нейния специфичен художествен стил. Въздействието на контраста се засилва още повече, когато черната с бели шевици престилка се опаше върху набраната бяла ута. Дори когато престилката се слага под бялата ута, както е в Садина (по тази причина тя се нарича и долна престилка), орнаменталният пояс се вижда и допринася за художественото оформление на носията. От края на 19 и началото на 20 век бялата ута вече се тъче от фабрична памучна прежда, наричана от осенчани тир, откъдето идва и широко разпространеното название тирена ута. Все още възрастните жени помнят, че някога белите ути били правени от домашно пъртено ‘конопено’ платно. И в двата случая белите ути са силно набрани или плисирани, замрежени ‘зашити’ по средата между двата плата с червени и черни вълени и копринени конци. Със същите конци са нашити в долните ъгли дребни сусмички — така осенските жени най-общо определя растителния орнамент. Другата двуплата престилка е т. нар .черна, или пищималчена ута. Нейното второ название се определя от тъканта, която е същата, както при пещемала. И тя, както и бялата ута, е замрежена по средата с червени и бели конци и е набрана в дипли. Украсата и? се състои от пъстрила ‘снопчета бели, червени и зелени жички’, които очертават страничните ръбове. Ширината на черната ута е малко по-малка от тази на бялата, а тяхната дължина е почти еднаква. Носенето на трите вида престилки, както споменахме, се определя от възрастта и семейното положение на жената. Само момиченцата докъм 12—13 години не носят престилка — „ша са опаши веки кога порасти”. До това време те завиват около кръста си черна ута, която застъпва страничните си краища и прилича на пола. Само с една черна ута отпред ходят и старите жени. Преминалите 45—50-годишна възраст жени се опасват в празничен ден освен с черна ута и с престилче. По същия начин ходят както ежедневно, така и в празник момичетата от 13— 14 докъм 17—18 години. „Кат фанат да одят на оро, от 17—18 години нататък опасват престилчи и бяла ута. Кат стани за женати тугас ваща да са кичи с трите ути. Малко доде е ни са кичи многу, многу, да ни са ужени дорде ни му е ощи времито дошло”. Престилчетата и на едните, и на другите са с по-пестелива украса. Престилка с богати орнаменти, опасана заедно с черна и бяла ута, носят момите след 17—18 години, годениците и невестите. Празничните престилки на момите, годениците и булките до една година след сватбата са тъкани с червена коприна. Трите вида престилки, се опасват в следния ред — черна ута, над нея бяла ута и отгоре престилче. Повечето жени в Садина слагат бялата ута над черното престилче. Общо правило обаче бялта ута да се слага само в празничен ден. Показател за младостта на жената в делничния костюм е престилчето. Поясът влиза в състава на костюма на момите и омъжените жени. Само момичетата докъм 17—18-годишната си възраст не носят пояс, а стягат ризата си в кръста с чукурите ‘връзките’ на престилката и пещемала. 

Обувки Обуването на краката особено много зависи от климата. Широко разпространено в миналото е било да ходят боси през по-голяма част от годината. Боси момите отивали да играят дори на хорото. Червените чехли ‘от червена кожа’, за които говорят жените, се обували само в празнични дни. Цървулите не се използвали от жените. По това капанки се отличавали от жените в околните села. В по-хладаите или студени дни те обували калци или калцуни, ушити от бяла аба. Калците представлявали съшити прави тръби, достатъчно широки, за да могат да се нахлузват. Те нямали ходило и с дължината си обхващали краката от глезените до колената. Носели се главно през пролетните и есенните дни, а през лятото жените ги слагали по време на жътва, за да предпазват краката си от стърнищата. Загрубелите ходила оставали боси. При студено време жените обували терлици от бозав или черен шаяк. По-характерни за капанската женска носия са калцуните. Те са също от бяла аба, но са с оформено ходило, а горната им част, наречена кончу, има загърнат по средата на крака и закопчан с телени копчета капак. Само когато били предназначени за булки, калцуните били обточени с червен гайтан. За венчалния обред те се носели с червени месове — ниски меки боти от червен мешин, над които при кално време булките нахлузвали и червени калеври. При всички останали случаи калцуните били чисто бели, без каквато и да било украса. При излизане от къщи над тях момите обували чехли,а омъжените жени — червени или черни калеври или кундуре. По този начин, както и чрез редица други части и детайли на костюма, намирали външен израз семейните различия сред жените. Калеврите били по-старинният тип женски обувки. Те били твърди, ковани с клечки половинки обувки с дебели подметки и нисък ток. Отзад на фортовете имали къ-дърци ‘бримки от конопен канап’, за който се дърпали при обуването. Калеврите били и част от традиционния подарък, който зетят бил задължен да направи на булката за венчаването. Женските кундури, излезли на мода малко по-късно (от началото на ХХ в.), представлявали шити и подковани с налчета половинки обувки с малък ток. От началото на ХХ век капанки, както и жените от останалите околни села, започват да носят плетени вълнени чорапи. При осенчанки те са бозави или черни наричат ги калци. 

Връхни дрехи По-голямо разнообразие се наблюдава при връхните дрехи. Едни от тях са присъщи за по-старинния женски капански костюм. Развитието на манифактурата през втората половина на XIX в. довежда до тяхната трансформация в малко по-друг вид дрехи, които, общо взето, запазват традиционната си кройка, но се изработват и украсяват с фабрични материали. Най-старинните връхни дрехи, за които разполагаме със сведения от литературата, са скутести елечета от черен, тъмносин, виненочервен или тъмносив домашен вълнен плат, претъкан с бели жички. Тези елечета били без ръкави, къси до кръста и капаклия ‘с прихлупени една над друга предници’ и се закопчавали двуредно с островърхи бели порцеланови копчета. От двете страни на предниците и гърба те имали скутове ‘клинове’, които.започвал от раменете. Освен с бели копчета скутестите елечета били украсени и с усукан от черна вълнена прежда и сърма гайтан, който обточвал клиновете и огърлието. Такива елечета носели и момите, докато всички останали връхни дрехи се обличали само от омъжените жени. Над елечето омъжените жени обличали бяла абичка със скутове ‘клинове’. Тя била от дебел домашен шаяк и има: обтоки от черен гайтан, нашит в богати плетеници по върховете на клиновете. Абичка била с ръкави до лактите, от които се подавали ръкавите на ризата. Нейната дължина стигала до под кръста, а предниците и? се закопчавали едноредно и оформяли затворено по врата огърлие. Художественото въздействие на тази дреха се засилвало от съчетанието и? черно елече и бяла риза с черна шевица. Като съдим по информацията, скутестото елече и абйчката били някога най-често упоребявани от жените всекидневни връхни дрехи. Разбира се, според традицията бяла абичка носели само омъжените. Само омъжените жени обличали и дългия до глезените клинат елек. И той бил от бяла аба обточен бил с черни гайтани и се носел над абйчката. Такъв всъщност е бил и най-типичният някогашен традиционен състав от връхни дрехи в женската капанска носия. Сравнително по-ограничена употреба имал дългият женски кожув. Той се шиел от черен или кафяв домашен шаяк или фабрично сукно и се подплатявал с агнешки кожи. Независимо че се купувал най-често готово ушит, кожухът се придържал към традиционната кройка и имал прищъпнати ‘вталени’ в кръста и разширени надолу поли, извито по врата огърлие и закопчани с няколко телени копчета предници. По-заможните възрастни жени имали дълъг до глезените кожух, който обличали в празник. Къс до коленете кожух носели омъжените богати жени докъм 50-годишната си възраст. Съществуват сведения и за дълги аляни кожуви със по-специфично предназначение. Такива обикновено имало по 2—3 в селото. С тях се обличали булките за венчаването, след което ги връщали на собствениците им. Дългите аляни кожуви били, според информацията, „асъл иновремешна капанска работа”. Те били от червено сукно или шаяк с подплата от агнешки кожи. Пазвата им била с ойма ‘дълбоко извита’; от нея се виждали петлетата ‘шевицата на пазвата на ризата’. Полите на предниците се носели запършени ‘запретнати и забодени нагоре’, поради което се виждали долните дрехи. Както вече споменахме, след Освобождението този по-старинен състав от връхни дрехи започнал да се видоизменя под въздействието на различни фактори. Вместо гореописаните капанки започнали да правят малко по-друг вид връхни дрехи, които сега живите възрастни жени носели, когато били млади, и затова ги определят за типично капански. Дългият елек например, за който те добре си спомнят, се нарича вече джубе. Вместо от бяла аба той се прави от тънък домашен тъмносин, виненочервен или зелен вълнен плат. Като запазва дължината и кройката си, той се ичи ‘подпълва с пласт от вълна или памук’ и салаисва ‘тегелира’. Предниците и огърлието се украсяват с обтока от черна кожа, а пазвата има ойма ‘извивка’. От началото на ХХ век обточеният с кожи елек започва да измества и аления кожух от венчалното облекло. Постепенно той се налага като характерна за местния обреден костюм връхна дреха. Като запазват ролята си на моминско или за омъжени жени връхно облекло, скутестото елече и абичката се трансформират съответно в отворено елече и забунче, направени от червена аладжа ‘домашен вълнен’ или шам ‘фабричен копринен’ плат на жълти, бели и черни райета. Новото елече е вече по-късо, отворено и без клинове. Забунчето повтаря напълно кройката на традиционната абичка, но то се наичва и салаисва. Освен с черни гайтани и двете дрехи са украсени и с обтоки от разноцветни памучни или копринени ширити. Забунчетата, които булките обличат за венчаването си, имат, също както и джубето, пазва и ойма, обточена със сърмени ширити. Много практична връхна всекидневна дреха, носена до средата на нашия век от омъжените жени, е ентерията. Тя е от аладжа ‘вълнен или памучен тъмносив, тъмносин или виненочервен плат на бели и черни райенца’, ичена с вълна или памук и салаисана ‘тегелирана’. Затворена е около врата и се закопчава двуредно с тъмносини островърхи порцеланови копчета. Антерията стига до кръста и има тесни дълги ръкави, цепнати при китките. От опаковата страна те са подплатени с червен памучен плат, който се вижда при загръщането им нагоре. Джубето, отвореното елече, антерията и забунчето оформят един вторичен, малко по-късен вариант от връхни дрехи, характерен за женското капанско облекло от края на XIX в. и 40-те години на ХХ в. С яркия си цвят те заменят старите, изчистени в тонално отношение бели или черни капански връхни дрехи от женския костюм. 

Прическа Прическата и начинът на забраждане при Садинчанките са подчинени също на характерните за цялата ни етническа общност традиционни принципи. Прическа с открита коса носят жените само до омъжването. След това косата се скрива от сложно невестинско забраждане, оформено със специфична за всеки район подложка, забрадка и украса. Сплитането на косите и невестинското забраждане е един от тези специфични регионални варианти. Информацията, с която разполагаме за капанската моминска прическа, я прадставя в твърде опростен вид, но с богата украса. Моминската прическа до началните години на 20 век се състояла от две дълги сплетени на тила коси “плитки”, в които се заплитал червен вълнен гайтан. Преди сплитането той се прекарвал над челото, където падала нанизаната на него сребърна пара. Дълги краища от гайтана висели от плитките надолу. По тях били нанизани баери ‘сини конски мъниста’, рупчета ‘дребни сребърни парички’ и зърна карамфил. С въдички ‘кукички’ за косите се закачали пъстроцветни шейрите ‘тъкани коланчета’, по които имало нашити мъниста, пулове ‘по-едри пайети’ и рупчета ‘парички’. Между косите на тила се забождало цопи, което висяло до глезените. То представлявало ивица от червен или черен шаяк, широка 5—6 см, нашита с баери, пулове, рупчета, мержени ‘коралчета’ и малки бели охлювчета. На край на цопито имало пискюл от разноцветни прежди или гайтани. Освен тези украшения момите носели на главите си и венци, които нижели сами от разноцветни мъниста върху конски косъм. Според проучванията на Ив. Коев моминските венци били някога от извита липова кора, украсена с пискюлчета от разноцветна вълна. Такива вероятно били по-старинните момински венци, заместени от началото на ХХ век с тези от мъниста. От двете страни на венеца по слепоочията се спускали припущалки, направени от тесни ивички плат, обшити с мъниста, паиети и парички. Те завършвали с китки ‘пискюлчета’ от разноцветни конци. По които също имало паиети и парички. Над лявото си ухо момите се закичвали с камилчена (позната и като талтърчена, или литурчена) китка, направена от талтър ‘тънка спираловидна тел’, с нанизани по нея топчета от камилско ‘разноцветна европейска прежда’, литурки и рубенца. Китките от градински цветя също били обичайна украса на момите. Освен това те носели на шията си гердани от ивици плат, нашити с разноцветни мъниста, а на ръцете си — стъклени уръвеле ‘гривни’. След омъжването жените скривали цялата си коса в специално ушита капица, наречена търпош. Те увивали плитките около главата си и ги натъпквали в нея. Търпошът на младите невести се правел от дебела бяла аба, която стояла твърдо и повдигала дръпната ‘преметната отгоре забрадка’. По-възрастните носели мек търпош, ушит от конопено или памучно платно, който само скривал косата, без да оказва влияние върху външния вид на забраждането. Търпошът се правел от правоъгълно парче плат, съшито отпред като качулка и навървено отзад на ластик така, че да образува торбичка, в която се напъхвала косата. На главата той се задържал посредством побреник ‘тясна ивица плат, нашита в зигзаг с черни и бели мъниста’, който се прекарвал под брадата и се закачвал за търпоша с кукички. Качулът на търпоша при младите невести (за такива осенчани счита жените до 2—3 години след сватбата) ‘бил нашит плътно със застъпени една под друга чисти предишни ‘стари сребърни’ пари. На челото се опъвало венче от синце, от което се спускали висулки с нанизи от пари над очите и по слепоочията — „то джангърка като оди и закрива очите”. Върху търпоша жените премятали голяма квадратна дръпна ‘забрадка’, която в края на миналия век била от домашно конопено платно с бели памучни кенари. По-рано тя била изцяло от коноп, а от 30-те години на ХХ век капанки започнали да носят памучни фабрични забрадки. Домашно тъканите дръпни имали по краищата си реснички, нанизани с мъниста и литурки. Жените наплитали краищата на купените дръпни с бели дантелки, по които също слагали мъниста и пайети. Младите жени бродирали върху един от ъглите на забрадката растителни орнаменти. През лятото дръпната само се премятала над търпоша, като се оставяли краищата да падат свободно на гърба. За да не пада, тя се забождала за него с две игли със сребърни топчета на върха, от които висели на синджирчета дребни парички. През зимата и по време на жътва краищата на дръпната се кръстосвали под брадата и се свързвали над третия край на тила. Така те предпазвали жените от слънцето и студа. Долните краища на кърпата се издърпвали при жътва нагоре към носа, а ръбът над челото се смъквал до очите. През целия посочен следсватбен период младите невести носели, привързан над бялата дръпна, червен домашно тъкан месал (такова е старинното название на наричаната по-късно кърпа с край или низана кърпа). След изтичането на този период месалът се връзвал само в празнични дни, и то от жени до 50—55-годишна възраст. Всекидневно същите жени слагали над дръпната черен памучен чумбер. По този начин пребрадени ходели в делник и в празничен ден възрастните жени, които при студено време връзвали на главите си и големи черни плетени шалове. Низаната кърпа била с правоъгълна форма и се отрязвала от тъкания с черен вълнен и червен копринен вътък плат за невестинското престилче — „като него сиди чернаста”. Тя се опъвала по челото над дръпната, а краищата и?, които се разминавали, се връзвали под дясното ухо така, че единият издърпай ъгъл да пада над рамото. Този край е низан с бели мъниста, които образуват едър растителен орнамент. По орнамента са зашити от 3 до 5 пробити сребърни парички с коралчета. Нйзаната кърпа и търпошът се слагали на жената за първи път след сватбата при свалянето на венчалното було. На главата и? се забождали също сребърни игли. Младата невеста се закичвала още и с камилчени китки и градински цветя. За разлика от момите невестите носели скъпи метални накити. Техният гердан например бил от жълтици, нашити върху ивица червено сукно. Гривните им били вити сребърни уръели или синджирлии ентешии, а на ушите си носели убице от пробити златни или сребърни пари. Значителни промени в прическата, забраждането и накитите на капанки настъпват от 20-те години на ХХ век насам. Тогава престават да се спазват и основните възрастови и семейни белези в тяхното облекло. Изчезват постепенно и старинните оригинални накити, наречени цопи, припущалки и качул с монети, а търпошът се превръща в спомен от миналото. При материална възможност както момите, така и омъжените започват да носят метални накити и да се забраждат по еднакъв начин с купени памучни или копринени черни, кафяви или червени чумбери. По-голяма устойчивост между старите традиционни украшения проявяват камилчените китки, с които обичат да се кичат както момите, така и омъжените жени докъм 50-те години на ХХ век. 

Мъжко облекло Както при носиите от останалите райони на страната основният състав на капанското мъжко облекло се образува от риза, гащи и пояс. Към него в зависимост от сезона, семейното положение и възрастта се прибавят различни по вид връхни дрехи, принадлежности за обуване и калпак. Между мъжката и женската капанска риза няма съществени различия. Те са ушити от един и същ плат, с еднаква кройка, с общи названия на отделните детайли. Основното различие между тях е в дължината (мъжката риза стига до коленете) и във вида на шевичната украса. Шевицата по мъжката риза е по-малко и с различно разположение и съдържание на орнаментите. Това налага да задържим вниманието главно на нея. Капанската мъжка риза съществува в два функционални варианта — празнична риза за ергени, годеници и младоженци и всекидневна риза за мъже от всички възрасти. Освен по шевичната си украса тези две ризи се отличават и по някои особености на кройката. Отделно от тях съществуват и две сезонни разновидности на мъжки ризи, едната от които за зимата, ушита от домашен вълнен плат, а другата — за лятото от пъртено ‘конопено’ платно. Същите сезоннни разновидности на ризи, които не се различават по нищо друго освен по материал, от началото на нашия век започват да се правят съответно от мелезено ‘с памучна основа и вълнен вътък’ и от чисто памучно платно. 

Всекидневната мъжка риза Тя е нашита по огърлието и пазвата със сусмен и кумански бод във вид на плетеници от геометрични фигури. Орнаменталният мотив представлява ограничена в ивица композиция, която се повтаря и по капаците ‘маншетите’ на ръкавите. При желание ивици от подобни фигури се нашиват и по двете предници. Зетската риза ‘на младоженците’, както и тази на ергени и годеници има зашита за огърлието широка правоъгълна яка, подобна на моряшките ризи, която се нарича угърляк, гърляк. Тя е очертана по краищата със сравнително широка орнаментална ивица, в която преобладават геометричните фигури, изпълнени с копринени, светло и тъмночервени конци. Контурите на орнаментите са везани от вълнени, силно пресукани черни или тъмнокафяви конци. Подобна по вид, но малко по-тясна ивица оформя огърлието и дълбоко цепнатата, почти до кръста, пазва. По 2 или 3 такива ивици са нашити и по предницата на ризата. На врата огърлието се връзва с петелки ‘връзки’, усукани от червени копринени и черни вълнени конци. 

Гащи В традиционното капанско облекло са познати две сезонни разновидности на гащи. Едните от тях, наречени бирнеци, се носят през по-голямата част от годината и са направени от домашен бозав ‘естественокафяв’ или боядисан в черно шаяк. Другите, известни като гащи, са от пъртено ‘конопено’ платно и се носят по време на летните горещини. В големите студове гащите се обуват и под бирнеците, като изпълняват и ролята на долно облекло. Гащите се кроели по-просто от бирнеците и били без украса. Техните крачоли били от цели боеве ‘платове’ и се правели сравнително тесни и къси до над глезените. Дъното им се състояло от правоъгълно парче платно, което, прегънато на две, образувало почти квадратна предна и задна част. Квадратното дъно образувало гънки, които се диплели над коленете. Гащите се навървяли в кръста с чукур ‘конопена връв’, нанизан в чукурлук ‘подгъв, направен от плата. Бирнеците също имат крачоли, ушити от цели боеве, но са по-дълги и стегнати около глезена, където се завързват от вътрешната страна на крака с връзки или се закопчават с телени копчета. Техните крачоли са разширени от долната тясна част към коленете с малки клинчета. Дъното им, което е сравнително по-прибрано и високо, е оформено от четири триъгълни клина, които два по два образуват трапец. Всеки трапец служи съответно за предна и задна част. Както и гащите, бирнеците се стягат в кръста с чукур, нанизан в чукурлук. В страничните си шевове те имат цепки за джобове, без вътрешна част. Празничните бирнеци на младите мъже били най-често черни с обтоки от тъмносин или черен гайтан. Такива обтоки очертавали някои от шевовете, цепките на джобовете и копчалъка на крачолит. Те били с характерната украса от колчеци и пачи. Колчеците имали формата на разтеглен ромб, а пачите представлявали правоъгълни парчета. Едните и другите се изрязвали от плата на самите бирнеци и се обточвали с по няколко реда навит на бримки гайтан. Колчеците се зашивали отпред на коленете на бирнеците, а пачите се прикачвали към ръбовете на крачолите им. Последните се носели само когато мъжете не слагали навуща и тогава падали отгоре върху ходилата на краката. Отделни парчета плат, обточени с гайтан, се подшивали и украсявали джобовете на празничните бирнеци. Всекидневните бирнеци на мъжете били обикновено бозави, без колчеци и пачи и обточени с по-малко гайтан. Такива бирнеци носели и в празник по-бедните и по-възрастните мъже, докато по-заможните дори и в делнични дни слагали черни колчаклия бирнеци, обточени с тъмносин гайтан. 

Пояс Според общите принципи, присъщи за българското традиционно облекло, и мъжете капанци стягат кръста си с широк вълнен домашно тъкан пояс, който увиват стегнато над ризата и гащите, а в някои случаи напъхват в него и елечето. Мъжкият пояс във всички капански села носи название опас. Той е вълнен, четворно-тъкан, широк около 30 см и дълъг докъм 3 м. При единия си край има къси ресни, които се подпъхват при увиване. Опасите на по-младите мъже са червени или гивезени ‘виненочервени’, а на възрастните — тъмнокафяви, тъмносини и черни. Както едните, така и другите имат в тесните си краища бели кенари ‘снопчета от бели ивички’. При празник ергените слагат над опасите си копчелие каиш ‘кожен колан, кован с габъри’, който се закопчава отпред с метална катарама. На каиша отпред са закачени и жълти метални синджирчета. Над опаса си овчарите носели широк кожен силяу ‘колан’, който имал вътрешни подразделения и бил украсен с много каишки, катарами и пулове ‘метални габъри’. 

Елече Връхните мъжки дрехи на капанци се придържат към характерния костюм. Над ризата капанци обличат елече, което може да се носи опасано в пояса или извадено над него. Осенчани употребяват три вида мъжки елечета. Първото и най-разпространено е елечето от сура ‘естествено сива’ аба със заметнати една над друга прави предници и извито по врата огърлие. Това елече е без украса и се носи обикновено опасано в пояса. Облича се като всекидневна дреха от всички мъже. Възрастните носят елечето от аба и в празнични дни. Ергените и младите мъже се пременяват с джамадан елечета, също с прихлупени една над друга предници, но с допълнително вмъкнати клинове, поради което ръбовете им отиват встрани. Тези елечета са по-къси и имат дълбоко извита пазва, от която се виждат везаните капаци ‘шевици’ на ризата. Джамадан елечетата са ушити най-често от черен или виненочервен домашен шаяк и са обточени богато по крилата на предниците и извитата пазва с навит на бримки черен гайтан. С гайтан е украсено и малкото външно джобче, пришито върху една от предниците. От началото на века тези елечета започват да се правят от по-тънък, лито тъкан виненочервен вълнен плат и да се украсяват по предниците и огърлието с ивици от черно кадифе или сатен, покрай които се нашиват на шевна машина гърчеле ‘зигзаговиден тегел’ от жълти, бели и черни памучни конци. Третият вид елечета започват да се носят от мъжете едва след Освобождението. Те са ушити от червен копринен фабричен плат на жълти, бели и черни райенца. Подпълнени са между хастара и лицето с памук и са тегелирани като антерия. Те са със затворено по врата огърлие и се закопчават едноредно с черни островърхи копчета и гайтанови бримки. Обличат се от ергените в празнични дни и от младоженците за сватби. 

Ентерия Най-практичната дреха, носена при хладно време от всички мъже, е ентерия та. Тя може да се облича както направо над ризата, така и над елечето и да се носи опасана в пояса или извадена върху него. Антерията е направена от домашен лито тъкан черен, виненочервен или кафяв вълнен плат. Подплатена е с пласт от вълна или памук и е тегелирана. Тя е малко по-дълга от елечето и покрива пояса, когато е над него. Закопчава се като джамадана двуредно, с черни копчета в гайтанови бримки, а предниците и?, наставени с капаци, се прихлупват дълбоко една над друга и оформят извито по врата огърлие. От подмишниците надолу има вмъкнати колтуци ‘клинове’, които са по-широки в горната част и разширяват дрехата към гръдния кош. Ръкавите са цепнати при китките и стеснени. Някогашните антерии били обточени с черен гайтан, а носените в началото на ХХ век са вече украсени с жълти, бели и черни тегели. В Садина си спомнят мъжка антерия с дълбоко извита и богато украсена с гайтани пазва, наричана оймаляф елек. Тя се правела от тънък черен вълнен плат на ситни червени, бели и кафяви квадратчета. На едната си предница имала джобче, в което по-богатите мъже си слагали саатника и провесвали неговото синджирче. От тази антерия, облечена над джамадан елека, който също имал извита пазва, се виждала нашитата с шевици пазва на ризата. Оймалявият елек се носел предимно в празник от млади мъже. Докато елеците и антериите се обличали от ергени и оженени, останалите връхни дрехи се носели само от женени мъже. Само от женени мъже се носела някогашната капламъ, позната и с названието капаклия аба, изместена около Освобождението от абата, а още по-късно (към 20-те години на ХХ век) и от шубата. Освен тях мъжете капанци носели дълги габини и ямурлуци с по-специално предназначение. Капламата била ушита от бозав шаяк и имала подплата от агнешки кожи. Предниците на капламата били прави и се носели най-често разкопчани, а при нужда можело да се вържат на 2—3 места с връвчици, оплетени от кожа. Нейната дължина не е до пояса, а стига докъм средата на бедрата. Тя е вталена в кръста. Надолу полите и се разширяват посредством допълнително вмъкнати клинове. За разлика от капламата абата е в типичната права кройка, с леки разширения към гръдния кош и с нужната дължина, за да покрие пояса. Тя има дълги ръкави, прави отворени предници и извито по врата огърлие. Направена е от дебел бозав шаяк и е обточена с черен гайтан. Осенчание я познават с названието чевалия аба. Шубите, които се разпространяват в местното облекло през 30-те години на ХХ век, са малко по-дълги от абата и имат кожена яка, големи външни джобове и късо коланче на кръста. Те са ушити от дебел черен шаяк и са подплатени с агнешки кожи. Носят се в големи студове и за разлика от традиционните връхни дрехи не са съобразени с никакви семейно-възрастови изисквания и забрани. Както навсякъде в страната, ямурлукът се носи от чобаните, когато пасат овцете. Осенчани го наричат фердже. Капанският ямурлук е без ръкави и има качулка за предпазване от дъжд. Той е направен от дебела тепана бозава аба ‘шаяк’ и е скроен от прави платове за предници и гръб, съшити в горната част, за да образуват легла за раменете, и са разширени с малки клинове от кръста надолу. По ръбовете и шевовете ямурлукът е обточен с усукана бозава вълнена връв. От нея са направени и два клупа ‘бримки’, зашити под огърлието и на кръста, в които се прекарват навити от плата копчета. Габинът е също дълга до глезените дреха, ушита от бозав шаяк и подплатена с овчи кожи. Той има широка кожена яка, която при студено време се вдига, за да предпази главата. Поради това че е подплатен с кожи, се нарича още и кожув. Използва се обикновено от мъжете при дълъг път през зимата. Както габинът, така и ямурлукът не са лични дрехи към костюма на отделния мъж. Понеже тяхната функция е доста ограничена и специфична, обикновено във всяка отделна къща има по една от тези дрехи, която се използва при нужда от всички мъже на голямата фамилия. 

Навуща, калцуни и цървули Мъжете обуват краката си главно с навуща, калцуни и цървули. Наущата или науите на капанци са в два цвята — бели за младите мъже и бозави за възрастните. При премяна ергените кръстосвали над навущата си черни козени върви, а възрастните ги стягали по всяко време с бели върви от коноп. Освен от аба през лятото мъжете увивали на краката си навуща от конопено платно. В празнични дни мъжете, и то главно женените и по-богатите, носели калцуни, шити от бозав шаяк. Те, както и навущата, стигали до под коленете, като се закопчавали от вътрешната страна на крака с телени копчета и имали малки, ушити от плата ходила. По ръбовете били украсени с обтоки от черен гайтан. Освен навуща и калцуни мъжете носели и баджеци, които представлявали правоъгълни парчета бозав шаяк, закопчавани с телени копчета от коленете до глезените. Преди да се поставят баджеците, мъжете увивали ходилата си с къси навуща или слагали черни или бозави терлици. От 20-те години на ХХ век мъжете започнали вече да носят плетени вълнени черни или кафяви калци ‘чорапи’. На увитите с навуща крака се обували църули. До началото на нашия век осенчани не познавали свинските цървули. Те правели цървулите си от говежда кожа и дори се подигравали на тези, които носели цървули от кожа на прасе. Да използват свинската кожа, те се научили от заселилите се по околните села балканджии. Независимо от кожата капанските цървули имали остър нос ‘връх’, науръшвали се ‘нанизвали’ встрани и завързвали отпред с конопена връв. Когато краката били с калцуни, се носели обувки. В зависимост от сезона, възрастта и случая капанци обували кондури или конярски калеври. През известни интервали от време били носени и чизми ‘ботуши’, но те се срещали по-рядко и главно при най-заможните и техните синове. Кондурите били скъпи и също недостъпни за всекиго обувки. Те се носели в празнични дни, но и тогава бедното население носело цървули. Купували се веднъж в живота, обикновено за венчаването, и с тях мъжът изкарвал до старини — „няма ката ден да оди с тяу я”. Те били тежки половинки обувки, ковани с габъри и налчи и с дебела подметка от гьон. Съществували два вида кондури — ачик ‘с дълбоко извито деколте’, които били по-стар модел и можели лесно да се нахлузват на краката, и капаклия кондури, закопчавани с каишка и копче отпред. По-възрастните и богати мъже носели през лятото конярски калеври (наричани така, защото габровци ги докарвали с конски каруци). Те били леки, шити половинки обувки с леко заострен връх и извито деколте. Интерес представлява прическата на капанските ергени с дълъг перчен, която се носела открита — т.е. без калпак. За такава прическа все още си спомня възрастното население – главата се бръснела около перчена, който при дълга коса се сплитат на плитка. Перчема се свалял по време на сватбата при обредното бръснене на младоженеца. Явно след това ожененият мъж слагал на главата си калпак, с който изобщо не се разделял освен вечер при лягане. По този начин и при мъжете, както това бе установено при жените, прическата с открита коса е привилегия на ергените, докато женените били задължени всякога да носят на главата си калпак. Капанци сами правели своите калпаци, като подбирали за това по-рунтава агнешка кожа. Мъжете носели ниски калпаци с пресечени като на шиник ‘крина’ дъна. По време на жътва мъжете слагали под тях пъстро тъкано пешкирче или орехов лист — „за лат”. Със същата цел те подпъхвали на врата си второ такова пешкирче, с краищата на което си бършели потта. В Осенец си спомнят и за кръгли, прилепнали по главата бозави плъстени шапчици, наречени кюлефчита, каквито по-възрастните мъже носели под калпаците. Като цяло описаният състав на мъжкото капанско облекло просъществувал до около 20-те години на ХХ век. Времето на войните, в които се срещнали мъже от различни краища и възрасти, имало решаващо значение за неговото изменение. След тях младото поколение изоставило местния си традиционен костюм и се приспособило към унифицираното за времето мъжко облекло.

Село Садина, 
най-българското село в България - капанци, обичащи,пазещи и незабравящи родното си място и традициите. Село Садина е скрито в пазвите на нагънатия терен между Разград и Русе, по поречието на река “Малки Лом” ,закътано в чернозема на Лудогорието. Садина е едно от малкото запазили самобитността си капански села, със богато минало и съхранени традици. Населението на село Садина е изцяло християнско и изповядва източното православие. Традициите и културният живот в селото се поддържат от читалището.
Намерете ни във Facebook

 

Приятелски сайтове:

ansambal.url.ph

semeensajt.url.ph